John Steinbeck - The Grapes of Wrath

Mine eyes have seen the glory of the coming of the Lord:
He is trampling out the vintage where the grapes of wrath are stored;
He hath loosed the fateful lightning of His terrible swift sword:
His truth is marching on.
Revelation 14:19-20
…and in the eyes of the hungry there is a growing wrath. In the souls of the people the grapes of wrath are filling and growing heavy, growing heavy for the vintage.
chapter 25 in The Grapes of Wrath
Анотация:
Когато епичният роман „Гроздовете на гнева“ излиза от печат през 1939 г., той е определен като скандален и дори шокиращ, което обаче не пречи през следващата година да бъде отличен с „Пулицър“ – най-престижната литературна награда в САЩ. Шокиращото въздействие на повествованието се е запазило до днес благодарение на изказа и майсторството на Стайнбек, които нямат аналог в американската литература.
Действието се развива по време на Голямата криза и проследява пътя на едно семейство от Оклахома до Калифорния, както и премеждията и разочарованията на неговите членове като наемни селскостопански работници.
Ревю:
Семейство Джоуд напуска своя дом, за да се отправи към Калифорния, само за да открие, че не е земята на възможностите, които са очаквали. Докато четях, в главата ми се зароди един паралел с Изходът. Цялото това масово изселване, преминаването през пустинята, премеждията, страдянията, болестите. Впечатление ми направи похватът, който Стайнбек използва – между дългите глави, които проследяват пътуването на семейство Джоуд, са вмъкнати къси, които оформят цялостната картина на ставащото в страната. Миграцията на запад включва хиляди хора и личната борба на семейство Джоуд е само малка част, на фона, на ставащото в страната.
Между редовете се усеща и негодуванието на Западните Щати от случващото се – разширяващата се власт на правителството, промените в селското стопанство, стачките… разбира се, никой не осъзнава, че това не са причините, а резултатите от промените. Самата причината за промяната е една - гладът на народа. Опасността за властта е, че хората ще започнат да променят посоката на мисленето си от “аз” към “ние”, а вскичи знаем максимата „разделяй и владей”.
Абе, какво да ти кажа: свестни хора поначало, ама нуждата ги превърнала в лоши. И тогава започна да ми се прояснява. Тъкмо заради нуждата закъсваме. Но още не съм си го изяснил докрай. Добре, ама един ден ни дават да ядем някакъв вкиснал боб. Един от затворниците се развика, ама нищо не стана. После и друг се развика. А накрая, значи, всички се развикахме…. Страшна работа ти казвам! И чак тогава стана нещо! Дотърчаха и веднага ни дадоха друго за ядене. Сами ни го донесоха, разбираш ли?
Стайнбек определено развенчава мита за Едемският рай в Америка. Макар самият Стайбек да е обвиняван в разпространението на социалистическата идеология за равенство и справедливост, аз не виждам романът като такъв опит. По-скоро като пропагандиране на идеята за възстановяване на справедливостта (вероятно защото аз обичам справедливостта), за премахване на жестокостта към хората; защото сам човек наистина е нищо.
Няма да лъжа никого и да казвам, че това е лека и приятна книга. Първите стотина страници бяха жива мъка за мен, имайки предвид, че започнах книгата май месец, а я приключвам сега (изключвам смекчаващото вината обстоятелство, че имах „приятна” сесия през юни). Радвам се, че я довърших, защото книгата засяга доста фундаментални въпроси за: семесйтвото, индивида и обществото, справедливостта, собствеността, ролята на правителството, властта и основите на капиталистическото общество.
Колкото и тежък да е разказът, финалът определено дава глъдка надежда. Роза Шарън, която според мен беше една от най-егоцентричните героини, прави една безкористна саможертва, като загърбва егоистични подбуди, за да помогне на един непознат, в името на общото благо.
”… духовете още не бяха пречупени; нямаше и да се пречупят дотогава, докато страхът можеше да се превръща в гняв.”
”… престани да се вторачваш в себе си. Освен до рев да се докараш, друго няма да направиш. Не разбирам какво ти става. Хората от нашия род никога не са плакали. Посрещат каквото им се полага със сухи очи… ти си най-обикновен човек, а като тебе такива има много. Крайно време е да си знаеш мястото.”
Из двайсет и пета глава:
”Онова, върху което са се трудили корените на лозите и на дърветата, трябва да се унищожи, за да се поддържа цената, а това е по-тъжно и горчиво от всичко останало. Цели вагони с портокали се изсипват на земята. Хората прииждат от километри да си вземат от плода, но им е забранено. Как ще си накараш да купят дузина портокали за двайсет цента, ако могат просто да отидат и да си ги вземат. Милиони гладуват; милиони имат нужда от този плод – а златните планини биват залети с керосин.
И страната се изпълва с вонята на гнилоч.
Корабите да горят кафе вместо гориво. Отоплявай се с царевица – отделя много силна топлина. Изхвърли картофите в реката и сложи по бреговете охрана, та хората да не могат да ги изваждат от водата. Заколи прасетата, зарови ги и ги остави да се разлагат и да тровят почвата.
Налице е престъпление, което не е достатъчно да заклеймиш. Налице е мъка, която сълзите не са в състояние да символизират. Налице е провал, пред който всичките ни успехи рухват: и плодородната почва, и правите редици дървета с яки дънери и зрял плод. А гинещите от пелагра деца са осъдени на смърт, понеже портокалите не носят никаква печалба. И съдебните лекари са принудени да пишат в смъртните им актове „починало от недояждане”, понеже храната трябва да гние – принудена е да гние.
Народът приижда с мрежи да вади картофи от реката, а охраната ги отблъсква; пристига с раздрънканите си коли да си вземат от изхвърлените портокали, но те вече са залети с керосин. И народът стои и гледа безмълвно как картофите се отдалечават надолу по реката, слуша как квичащите прасета ги убиват в един изкоп и заливат с негасена вар, наблюдава как портокаловите хълмове се разлагат на киша; и в очите на народа гневът става все по-силен. В душите на народа гроздовете на гнева се наливат и натежават от сок; натежават и са готови за гроздобера.”
… Разправяше как веднъж отишъл в пустинята да търси душата си и установил, че нямало такова нещо като своя душа. Открил, че всъщност притежавал частица от някаква огромна обща душа. И викаше, че от пустинята нямало файда, щото неговото парченце от душата било безполезно, щом се окажело отделено от останалите, щом не било част от цялото… Сега обаче разбирам, че от сам човек няма никаква полза.
… Веднъж цитираше светото писание: „По-добре двама, нежели един, понеже имат добра награда за труда си. Защото, ако падне единият, другият ще подигне другаря си. Но горко на един, кога падне, а няма другиго, който да го подигне. Също, кога лежат двама, топло им е; а един – как ще се сгрее? И ако някой вземе да надвива на единия, то двамата ще устоят насреща му; и конец, на три осукан, не ще се скъса скоро.” (Екл. 4:9; 4:10; 4:11;4:12)
”Едно време семейството беше на първо място. Ама вече не е така. Сега сме едно общо. И колкото по-зле става, толкова повече трябва да си помагаме.”